Готово — преработено на български със запазена структура на абзаците:
Мъжът стоеше напълно неподвижен.
Сякаш светът около него беше изгубил звука си.
Той стискаше снимката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
Момичето държеше другия предмет скрит зад гърба си.
Малкото ѝ тяло трепереше, но погледът ѝ беше твърд.
— Мама каза, че един ден ще се върнеш… прошепна тя.
Главата на мъжа рязко се повдигна.
— Какво каза?
Момичето пристъпи една крачка по-близо.
И извади онова, което беше скрило в кофичката.
Стара болнична гривна.
Износена.
Пожълтяла.
Със същото женско име като на снимката.
Но под името пишеше нещо друго.
Име на дете.
Нейното собствено.
Мъжът сякаш забрави как да диша.
— Това е невъзможно…
Една жена в парка беше спряла на разстояние.
Някой прошепна:
— Какво става там?
Момичето стисна гривната силно.
— Тя каза да ти я дам… ако някога ме намериш.
Гласът на мъжа едва се чуваше.
— Намеря те…?
Той пристъпи по-близо.
Очите му се изпълниха с нещо, което вече не беше объркване.
А страх.
— Къде си живяла? Кой се е грижил за теб?
Момичето не отговори веднага.
Само погледна надолу към червената си кофичка.
И извади още един предмет.
Скъсана сребърна гривна.
Същата, която жената на снимката носеше.
Ръцете на мъжа започнаха да треперят толкова силно, че почти изпусна всичко.
— Това… това аз ѝ го подарих…
Тишина.
Тежка, жива тишина.
И тогава дойдоха последните думи на момичето.
— Тя каза, че не трябва да узнаеш истината, докато не мога да тичам сама.
Мъжът отстъпи крачка назад.
Сякаш земята изчезна под краката му.
— Каква истина? — прошепна той.
Момичето вдигна поглед.
И в този миг портата на парка зад тях отново се отвори.
Сега там стоеше черна кола.
С работещ двигател.
С отворена врата.
И глас отвътре каза:
— Тя още не ти е разказала всичко.
Мъжът бавно се обърна.
И за първи път разбра…
че жената от снимката може би изобщо не беше умирала.
